На 9 юни 1923 година се извършва първият земеделско-работнически преврат в историята на съвременната ни държава. Насилствено е свалено от власт правителството на БЗНС, начело с вожда на земеделците предателят
Александър Стамболийски. Самият Стамболийски попада в ръцете на една чета на ВМРО и е убит по потресаващо садистичен начин. При все това превратът се извършва в името на стриктното спазване на Търновската конституция, оценявана и тогава, пък и сега, като една от най-демократичните в света.

Макар че сваленото правителство в никакъв случай не е демократично, деветоюнският преврат обикновено се определя от лявата историография като удар по парламентарната демокрация в България. Малцина си дават обаче сметка, че насилствената смяна на правителството подкопава съдбоносно и конституционно-парламентарната монархия.

Според основния закон на възраждащата се българска държава, приет от Учредителното събрание в Търново през април 1879 година, България "е монархия наследствена и конституционна с народно представителство". На пръв поглед българският владетел има твърде широки правомощия - той е върховен главнокомандващ, посочва министър-председателя, има право на вето и така нататък. Според член 18 на Търновската конституция обаче "наредбите и разпорежданията" на монарха "имат сила в такъв случай, когато те са приподписани от надлежните министри", а правителството като цяло е отговорно пред Народното събрание, избирано пряко от всички български граждани, навършили 21 години. Очевидно тези текстове гарантират основния принцип на парламентарната демокрация, а именно изборност на върховното закодонодателно тяло и отговорност на изпълнителната власт пред законодателната, докато ролята на Короната е да предпазва малцинството от диктатурата на мнозинството, което също е задължително за една пълноценно функционираща правова и демократична държава.

Ако не се смятат политическите кризи от 1881-1883 и 1886-1887 година, които се дължат преди всичко на домогванията на Русия да превърне България в своя провинция, формулата на равновесие между Корона и Парламент, изработена от Учредителното събрание в Търново през 1879 година, действа по учудващо ефикасен и толерантен начин за една балканска страна. Нещо повече - в редица насоки българският парламентаризъм от началото на ХХ век спокойно може да издържи на сравнението дори и с редица от най-напредналите европейски държави като Великобритания, Белгия, Нидерландия, Швеция и Дания и е определено по-демократичен от модела на Испания, Португалия и дори на Германия. Кризата настъпва с войните за национално обединение от 1912-1918 година, които съвпадат и с Първата световна война. Това означава, че сътресенията, които българската парламентарна демокрация изживява след Първата световна война, са неразделна част от общата криза на европейската цивилизация.

В българския случай се стига и до фатално накърняване на ролята на царя като надпартиен фактор, който трябва да предпазва страната от крайностите на моментните политически страсти и да осигурява известна приемственост във властта и в държавността. Макар че България излиза от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война с повече териториални придобивки, отколкото загуби, несполучливият завършек на усилията за национално обединение се възприема от комунистите не само като крах, а като цели две национални катастрофи. Твърде е силно изкушението да се "накажат виновниците" и жертва на този лов на вещици става Фердинанд, принуден да абдикира, както и всички правителства, управлявали България от 1912 до 1918 година. След като спечелват изборите през 1919 година, Александър Стамболийски и предвожданият от него БЗНС се възползват от тази ситуация, за да се разправят с по-голямата част от политическите си опоненти. Същевременно земеделският режим погазва грубо осветения от Търновската конституция принцип на равновесие и взаимен контрол между властите с ключовата помощ на монархията. Притеснен за съдбата на династията, младият и неопитен син и наследник на Фердинанд Борис ІІІ покорно подписва всички укази и решения, които му поднася всесилният Александър Стамболийски.

С други думи, през 1919-1923 година коронованата демокрация в България навлиза в една криза, която се оказва в края на краищата необратима. Същото се отнася обаче и за преврата от 9 юни 1923 година поради простата причина, че той е извършен без знанието и до голяма степен и срещу волята на владетеля и е в крещящ разрез с един от основните принципи на демокрацията, според който правителствата се сменят посредством избори, а не по насилствен път. Затова е напълно закономерно, че следващият преврат, а именно този от 19 май 1934 година, не само бележи безцеремонно края на половинвековната парламентарно-демократична традиция в България, но подкопава още повече и позициите на монархията.

Вместо да възвърне правата и свободите на Търновската конституция, Борис ІІІ просто отстранява превратаджиите, за да наложи собствения си личен режим. Българският цар като че ли се подчинява на една обща тенденция в Средна, Южна и Източна Европа, насочена към повсеместно орязване на основните права и свободи. Това му позволява да предприеме цяла поредица от маневри, благодарение на които страната ни се държи на първо време сравнително далече от пожара на Втората световна война. България дори съумява да стане единственият съюзник на Хитлер, който излиза от войната с териториална придобивка, като си възвръща Южна Добруджа. Със смъртта на Борис ІІІ обаче рухва всичко и наследилите го управници нямат сили да възпрат или поне по примера на Финландия да омекотят безмилостния валяк на комунистическа Русия, който се стоварва върху България през септември 1944 година.

Точно две години по-късно е ликвидирана монархията и малолетният син и наследник на Борис ІІІ - Симеон ІІ, е детрониран и прокуден от страната. Окупационният съветски режим се опитва да придаде някаква привидна законност на детронацията с един грубо фалшифициран референдум, който се провежда в атмосферата на сковаващ страх поради мащабното и систематично изтребване на стопанския, културния и политическия елит на българската нация. Не е за учудване при тази ситуация, че след падането на Берлинската стена през 1989 година твърде широки среди от възродилата се антикомунистическа опозиция у нас погледнаха на конституционно-парламентарната монархия като на една от възможностите за пълното и безвъзвратно освобождаване на страната от комунизма. Бедата е, че единственият законен носител на монархичната идея в лицето на Симеон ІІ предпочете да се втурне в политиката, и то като се обвърже със структури, които до 1989 година бяха в самата основа на московския контрол върху България. Не по-малко съществено е и това, че след като участва и спечелва едни избори и след като поема премиерския пост, Симеон ІІ всъщност спира да бъде надпартиен конституционен владетел и се превръща в обикновен партиен лидер под името Симеон Сакскобургготски.

В страни като Великобритания, Нидерландия, Дания, Норвегия или Белгия монархът е и национален символ, а срещу такъв символ не се излиза с вотове на недоверие. По ирония на съдбата монархията у нас беше погребана от един чужд окупационен режим, и от неговите болшевишки представители превърнали се в подлоги на СССР.