Постинг
11.10.2011 19:53 -
Как палестинците превърнаха Ливан от богата и просперираща държава в ислямско бунище
Автор: nacionallist
Категория: Политика
Прочетен: 294 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.10.2011 19:56
Прочетен: 294 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 11.10.2011 19:56
Как палестинците превърнаха Ливан от богата и просперираща държава в ислямско бунище.
Радикален ислям - най-голямата опасност за Цивилизования Свят
http://blog-this-shit.blogspot.com/2010/05/blog-post_13.html Какво ли я чака Европа, ако продължи с мултикултурната си толерантност към примитивните мюсюлмански традиции? Нека видим какво се случи с толерантният Ливан.
Настоящия текст е превод на историята на ливано-американската журналистка Brigitte Gabriel:
"Когато хората чуят за близкия изток, те мислят че всички държави там са мюсюлмански. Преди 30 години това не беше така. Ливан беше единствената християнска държава в този регион, държава от западен тип. Когато получихме независимостта си от Франция обратно през 40-те години, по-голямата част от населението бе християнско, а мюсюлманите бяха малцинство. Ние просперирахме, съградихме държавата, бяхме наследници на финикийците и бяхме добри в търговията. Не след дълго страната ни стана най-успялата в близкия изток. Имахме най-добрите университети и образователни центрове, най-добрите училища, театри... Имахме отворени граници и бяхме доста мултикултурно общество, като позволявахме на хората да посещават държавата ни свободно и да учат. Когато завършваха, те оставаха, защото нашата държава им предлагаше чудесни възможности за работа, въпреки че нямахме петролни залежи.
Ситуацията започна да се променя постепенно, когато мюсюлманите започнаха да нарастват и да надминават 50% от броя на жителите. Ние, християните, не се размножавахме толкова, докато на повечето от мюсюлманите им е позволено да имат до 4 жени. По този начин те започнаха да се увеличават, а ние да намаляваме. Най-известният мюсюлманин в света е Осама Бен Ладен. Осама е един от 53 деца. Той има 27 деца. Между баща и син те са създали 80 души. Колко хора познавате, които да имат толкова деца? И не говорим за останалите 52 братя и сестри... Това обърна везната в близкия изток.
Ние винаги сме държали нещата с тях под контрол, до момента в който ни заля приток на палестинци от Йордания, изгонени крал Хюсейн. Крал Хюсейн уби повече палестинци през черният септември, отколкото израелците за цялото си съществуване.
Не е изненадващо, че Ливан, западен модел държава, с християнска религия и отворени граници прие палестинците. Ние бяхме единствената държава от близкия изток, която ги приюти. Когато дойдоха, те се сдружиха с радикалните ислямисти в нашата държава и обявиха свещена война на християните. Ясер Арафат се опита да създаде база в Ливан, която да използва за нападение срещу Израел - нещо което се опита да направи и в Йордания, но се провали, заради диктатурата на йорданския крал. За съжаление той успя да го направи в Ливан, използвайки нашата любов и мултикултурализъм, нашата толерантност и отвореност към другите народи срещу нас. Проблемът се задълбочи през 1974 - християните станаха затворници в техните градове и домове. Престанахме да пътуваме. Аз питах родителите си "Защо не пътуваме в Бейрут за коледа?", защото останалата част от семейството ми живееше там. Баща ми се оправдаваше "Ами... ще останем вкъщи тази година". Аз бях дете на 10 години - единствено дете за 20 годишния им брак. Майка ми беше на 55, а баща ми на 60, когато се родих. Да стоиш вкъщи с двама старци не беше толкова вълнуващо...
Дойде момент, в който спряхме да пътуваме, защото мюсюлманите и палестинците имаха чекпойнти. Там спираха колите и преглеждаха личните карти на хората. В Ливан както и в другите държави от близкия изток, нашата религиозна принадлежност е записана на личните карти - ти си християнин, мюсюлманин или евреин. Когато виждаха християни, палестинците ги изкарваха от колата и ги разстрелваха хладнокръвно. Това се наричаше "убийство по идентификация".
През 1975 палестинците и мюсюлманите създадоха "Арабска Ливанска Армия" и започнаха да нападат военните бази, да унищожават ливанската инфраструктура и да атакуват правителствените учреждения. Военната база над моята къща беше последната такава в ръцете на Ливан. При опита си да я превземат, те унищожиха дома ми и ме погребаха под него. Раниха ме и ме откараха в болница, където прекарах 2 месеца и половина. Аз питах родителите си "Защо ни го причиняват", а те ми отговаряха "Защото сме християни - мюсюлманите ни мислят за неверници". Така аз още на 10 години разбрах, че ме мразят, защото не изповядвам правилната религия...
Когато се върнах, заварих дома си унищожен. Живях в бомбоубежище, без ток, вода и с много малко храна. За да си набавим вода, аз и майка ми отивахме до близкия извор, съпътствани от куршуми на снайпери. Майка ми слагаше чорап върху бутилката, за да отстрани червеите и личинките от водата. След това лазейки, отивахме обратно към бомбоубежището. Всеки път щом тръгвахме към извора си казвахме последно сбогом, защото не знаехме дали ще се върнем живи. Нямахме никаква храна. Майка ми успя да стигне до склад и донесе сух ориз, нахут и леща, които оставяхме да киснат във водата и преживявахме с това. Единствената зеленина, която ядохме беше тревата около убежището. Махах тръните и ядях зелената част. Беше студено, намирахме се в планините, близо до границата с Израел. Баща ми палеше съчки с керосин и бензин по средата на стаята (8 Х 10 метра). Често пъти заспивахме около огъня. Имахме уговорка - който се събуди пръв, да извлече другите навън и да ги събуди с шамар, заради отравянето с въглердоен моноксид (припадахме). Това беше животът ми. Палестинците и мюсюлманите ни бяха оградили. Хората, които идваха от другите части на Ливан ни казваха какви кланета правят там мюсюлманите. Те влизали в бомбоубежища, намирайки скрити семейства. В единият случай те намерили майка и баща с новородено - те му връзвали единия крак за бащата, а другия за майката и ги разделяли, разкъсвайки го на две. Влизали в църквите - уринирали и срали, след което си бърсали задниците с библията. Последната жена, с която работих беше напълно умопобъркана - те я бяха вързали за стол, вързаха в скута й 16 годишното й дете, дали и нож и я принудили да го обезглави (преди да изнасилят дъщерите й пред нея). Най-голямата грешка на медиите е, че не показват обезглавяванията, не показват на хората какво се случва наистина...
Много от нашите пътуваха към Израел, държава която трябваше да е наш враг, според медиите. От едната страна бяха злите евреи, а от другата злите палестинци и мюсюлмани. Ние знаехме, че евреите няма да ни убият, защото имахме повече общи ценности с тях отколкото с радикалните ислямисти. Неколцина души от моя град отидоха в Израел да молят за помощ. Израелците започнаха да навлизат, по средата на нощта от 1976-78, носейки храна за децата, осигурявайки бомбоубежища за тези, които нямаха, одяла, медикаменти, амуниции за военните и ги учеха как да се бият, водейки ги в Израел на тренировки. Защото ливанците бяха образовани, не бяха улични бандити. Всичките ви научни степени не струват нищо, щом сте изправен пред враг, който вярва, че може да ви обезглави, защото алах така му казва. Така оцелявахме още 2 години. През 1978 войник от християнската армия дойде и ни съобщи, че тази вечер града ще бъде атакуван и вероятно ще умрем, защото сме загубили много хора. Пожела ни лека смърт. Помня че се облякох в погребални дрехи на 13 годишна възраст. Плаках и молех майка си: "Не искам да умра, аз съм само на 13 години".
Единствената причина, поради която не умрях тази вечер е, че Израел нахлуха в Ливан и избутаха палестинците и мюсюлманите извън нашата зона (операция "Летани"). Израелците имаха чекпойнти в нашия район и това ни държа живи още 4 години. През 1982 Израел превзе Ливан през целия път до Бейрут. Причината за това нахлуване беше, че израелците работеха с християните, за да освободят Ливан от радикалния ислям, подпомаган от Сирия, предпазван от Иран, финансиран от петролните пари на всички околни държави, за да помогнат на Ясер Арафат да направи база, за да тероризира Израел. Те искаха да унищожат единствената арабска демокрация, съществувала в близкия изток. Християнските ливанци работеха с Израел и бяха тренирани в Тел Авив. Единствената причина за нахлуването на израелците беше, че Сирия които финансираха и закриляха радикалните ислямисти и им осигуряваха оръжия, бомбандираха северните градове на Израел и хората там бяха принудени да живеят в бункери. Това не продължи месец или два, а цяла година преди да нахлуят. Те избутаха артилериите им, за да не могат да атакуват северен Израел.
Никой в света не разбра какво се случваше. Палестинската ислямска пропагандна машина беше добре финансирана с петролни пари. Западът спеше.
По това време майка ми беше ранена от ислямски шрапнел и трябваше да я откараме в израелска болница. Този случай промени моя живот...
Преди да я ранят, баща ми ми беше дал 60 долара в случай, че ранят майка ми и се наложи да отидем в Израел. Тогава пипнах пари за пръв път в живота си. Отидохме в ливанска болница, която израелците бяха поправили и охраняваха. Там дадоха първа помощ на майка им, след което я качиха в тяхна линейка и я откараха към Израел. Шофьорът бе ливанец, близък на семейството. Стигнахме до границата и преместихме майка ми в друга линейка. Ливанецът дойде и ме попита дали имам някакви пари да му дам за превоза. Аз извадих парите и го попитах колко иска. Поиска 30 долара. Дадох му половината си пари и се качихме в израелската линейка.
Израелският шофьор беше състрадателен и ме третираше, като собствено дете. Майка ми беше в безсъзнание. Пристигнахме в болницата и аз извадих парите да му платя, мисляйки си: "боже, ако 10 минутен път струва 30 долара, тези пари няма да ми стигнат". Той ме попита за какво са тези пари, а аз му отговорих - за превоза. Той отказа да ги вземе, защото услугата била безплатна и пожела скорошно възстановяване на майка ми. Не можах да повярвам. Мислех си "какъв етичен и честен човек". Той можеше спокойно да вземе парите и да купонясва цяла вечер с тях без да разбера. Тогава се ядосах, защото осъзнах, че ливанският шофьор на практика ме е ограбил. Тогава ми просветна за пръв път каква е разликата в ценностите на арабската и израелската култура.
В болницата имаше стотици ранени хора - ливанци, палестинци, мюсюлмани, християни, израелци. Не можех да повярвам на очите си. Докторите третираха всеки, според нараняванията му. Не разпознаваха религия, политически убеждения или раса - просто хора в нужда. Не можех да повярвам, че докторът се погрижи за майка ми преди да прегледа един израелски войник.
Видях два хеликоптера, които водеха ранени израелци и почуствах срам, защото тези хора бяха ранени, заради войната с моята държава. Не можех да гледам хората от стаята в очите. Една от сестрите сложи ръка на рамото ми и ме успокои, че майка ми ще се оправи. За пръв път в живота си видях какво е състрадание и се разплаках. Знаех, че моята култура е неспособна на такова нещо. Ако те видеха ранен евреин, щяха да го убият, скандирайки радостно "Аллах Акбар".
Прекарах 22 дни в тази болница и тези дни промениха живота ми. Промениха начинът, по който приемах за вярна информацията, по който слушах радиото. Медиите ни казваха, че израелците бяха унищожили инфраструктурата ни и ни тероризираха, а истината беше, че радикалните ислямисти го правеха.
Моето правителство лъжеше за Израел и за евреите. Една мюсюлманка прекара 10 дни в болницата. Израелски войници идваха да я превържат, а когато си отиваха, тя викаше след тях: "Пожелавам ви да умрете, мразя ви!" Ако можехте да видите какво е зло... аз видях такова. Ако мразиш някой толкова дълбоко, че да нямаш благодарност за това, че ти е спасил живота, значи си преминал последната граница... граница между хуманност и нещо много грозно от другата страна..."
Какво ли очаква богатият и проспериращ Запад ако мюсюлманите станат мнозинство след време???
Радикален ислям - най-голямата опасност за Цивилизования Свят
http://blog-this-shit.blogspot.com/2010/05/blog-post_13.html Какво ли я чака Европа, ако продължи с мултикултурната си толерантност към примитивните мюсюлмански традиции? Нека видим какво се случи с толерантният Ливан.
Настоящия текст е превод на историята на ливано-американската журналистка Brigitte Gabriel:
"Когато хората чуят за близкия изток, те мислят че всички държави там са мюсюлмански. Преди 30 години това не беше така. Ливан беше единствената християнска държава в този регион, държава от западен тип. Когато получихме независимостта си от Франция обратно през 40-те години, по-голямата част от населението бе християнско, а мюсюлманите бяха малцинство. Ние просперирахме, съградихме държавата, бяхме наследници на финикийците и бяхме добри в търговията. Не след дълго страната ни стана най-успялата в близкия изток. Имахме най-добрите университети и образователни центрове, най-добрите училища, театри... Имахме отворени граници и бяхме доста мултикултурно общество, като позволявахме на хората да посещават държавата ни свободно и да учат. Когато завършваха, те оставаха, защото нашата държава им предлагаше чудесни възможности за работа, въпреки че нямахме петролни залежи.
Ситуацията започна да се променя постепенно, когато мюсюлманите започнаха да нарастват и да надминават 50% от броя на жителите. Ние, християните, не се размножавахме толкова, докато на повечето от мюсюлманите им е позволено да имат до 4 жени. По този начин те започнаха да се увеличават, а ние да намаляваме. Най-известният мюсюлманин в света е Осама Бен Ладен. Осама е един от 53 деца. Той има 27 деца. Между баща и син те са създали 80 души. Колко хора познавате, които да имат толкова деца? И не говорим за останалите 52 братя и сестри... Това обърна везната в близкия изток.
Ние винаги сме държали нещата с тях под контрол, до момента в който ни заля приток на палестинци от Йордания, изгонени крал Хюсейн. Крал Хюсейн уби повече палестинци през черният септември, отколкото израелците за цялото си съществуване.
Не е изненадващо, че Ливан, западен модел държава, с християнска религия и отворени граници прие палестинците. Ние бяхме единствената държава от близкия изток, която ги приюти. Когато дойдоха, те се сдружиха с радикалните ислямисти в нашата държава и обявиха свещена война на християните. Ясер Арафат се опита да създаде база в Ливан, която да използва за нападение срещу Израел - нещо което се опита да направи и в Йордания, но се провали, заради диктатурата на йорданския крал. За съжаление той успя да го направи в Ливан, използвайки нашата любов и мултикултурализъм, нашата толерантност и отвореност към другите народи срещу нас. Проблемът се задълбочи през 1974 - християните станаха затворници в техните градове и домове. Престанахме да пътуваме. Аз питах родителите си "Защо не пътуваме в Бейрут за коледа?", защото останалата част от семейството ми живееше там. Баща ми се оправдаваше "Ами... ще останем вкъщи тази година". Аз бях дете на 10 години - единствено дете за 20 годишния им брак. Майка ми беше на 55, а баща ми на 60, когато се родих. Да стоиш вкъщи с двама старци не беше толкова вълнуващо...
Дойде момент, в който спряхме да пътуваме, защото мюсюлманите и палестинците имаха чекпойнти. Там спираха колите и преглеждаха личните карти на хората. В Ливан както и в другите държави от близкия изток, нашата религиозна принадлежност е записана на личните карти - ти си християнин, мюсюлманин или евреин. Когато виждаха християни, палестинците ги изкарваха от колата и ги разстрелваха хладнокръвно. Това се наричаше "убийство по идентификация".
През 1975 палестинците и мюсюлманите създадоха "Арабска Ливанска Армия" и започнаха да нападат военните бази, да унищожават ливанската инфраструктура и да атакуват правителствените учреждения. Военната база над моята къща беше последната такава в ръцете на Ливан. При опита си да я превземат, те унищожиха дома ми и ме погребаха под него. Раниха ме и ме откараха в болница, където прекарах 2 месеца и половина. Аз питах родителите си "Защо ни го причиняват", а те ми отговаряха "Защото сме християни - мюсюлманите ни мислят за неверници". Така аз още на 10 години разбрах, че ме мразят, защото не изповядвам правилната религия...
Когато се върнах, заварих дома си унищожен. Живях в бомбоубежище, без ток, вода и с много малко храна. За да си набавим вода, аз и майка ми отивахме до близкия извор, съпътствани от куршуми на снайпери. Майка ми слагаше чорап върху бутилката, за да отстрани червеите и личинките от водата. След това лазейки, отивахме обратно към бомбоубежището. Всеки път щом тръгвахме към извора си казвахме последно сбогом, защото не знаехме дали ще се върнем живи. Нямахме никаква храна. Майка ми успя да стигне до склад и донесе сух ориз, нахут и леща, които оставяхме да киснат във водата и преживявахме с това. Единствената зеленина, която ядохме беше тревата около убежището. Махах тръните и ядях зелената част. Беше студено, намирахме се в планините, близо до границата с Израел. Баща ми палеше съчки с керосин и бензин по средата на стаята (8 Х 10 метра). Често пъти заспивахме около огъня. Имахме уговорка - който се събуди пръв, да извлече другите навън и да ги събуди с шамар, заради отравянето с въглердоен моноксид (припадахме). Това беше животът ми. Палестинците и мюсюлманите ни бяха оградили. Хората, които идваха от другите части на Ливан ни казваха какви кланета правят там мюсюлманите. Те влизали в бомбоубежища, намирайки скрити семейства. В единият случай те намерили майка и баща с новородено - те му връзвали единия крак за бащата, а другия за майката и ги разделяли, разкъсвайки го на две. Влизали в църквите - уринирали и срали, след което си бърсали задниците с библията. Последната жена, с която работих беше напълно умопобъркана - те я бяха вързали за стол, вързаха в скута й 16 годишното й дете, дали и нож и я принудили да го обезглави (преди да изнасилят дъщерите й пред нея). Най-голямата грешка на медиите е, че не показват обезглавяванията, не показват на хората какво се случва наистина...
Много от нашите пътуваха към Израел, държава която трябваше да е наш враг, според медиите. От едната страна бяха злите евреи, а от другата злите палестинци и мюсюлмани. Ние знаехме, че евреите няма да ни убият, защото имахме повече общи ценности с тях отколкото с радикалните ислямисти. Неколцина души от моя град отидоха в Израел да молят за помощ. Израелците започнаха да навлизат, по средата на нощта от 1976-78, носейки храна за децата, осигурявайки бомбоубежища за тези, които нямаха, одяла, медикаменти, амуниции за военните и ги учеха как да се бият, водейки ги в Израел на тренировки. Защото ливанците бяха образовани, не бяха улични бандити. Всичките ви научни степени не струват нищо, щом сте изправен пред враг, който вярва, че може да ви обезглави, защото алах така му казва. Така оцелявахме още 2 години. През 1978 войник от християнската армия дойде и ни съобщи, че тази вечер града ще бъде атакуван и вероятно ще умрем, защото сме загубили много хора. Пожела ни лека смърт. Помня че се облякох в погребални дрехи на 13 годишна възраст. Плаках и молех майка си: "Не искам да умра, аз съм само на 13 години".
Единствената причина, поради която не умрях тази вечер е, че Израел нахлуха в Ливан и избутаха палестинците и мюсюлманите извън нашата зона (операция "Летани"). Израелците имаха чекпойнти в нашия район и това ни държа живи още 4 години. През 1982 Израел превзе Ливан през целия път до Бейрут. Причината за това нахлуване беше, че израелците работеха с християните, за да освободят Ливан от радикалния ислям, подпомаган от Сирия, предпазван от Иран, финансиран от петролните пари на всички околни държави, за да помогнат на Ясер Арафат да направи база, за да тероризира Израел. Те искаха да унищожат единствената арабска демокрация, съществувала в близкия изток. Християнските ливанци работеха с Израел и бяха тренирани в Тел Авив. Единствената причина за нахлуването на израелците беше, че Сирия които финансираха и закриляха радикалните ислямисти и им осигуряваха оръжия, бомбандираха северните градове на Израел и хората там бяха принудени да живеят в бункери. Това не продължи месец или два, а цяла година преди да нахлуят. Те избутаха артилериите им, за да не могат да атакуват северен Израел.
Никой в света не разбра какво се случваше. Палестинската ислямска пропагандна машина беше добре финансирана с петролни пари. Западът спеше.
По това време майка ми беше ранена от ислямски шрапнел и трябваше да я откараме в израелска болница. Този случай промени моя живот...
Преди да я ранят, баща ми ми беше дал 60 долара в случай, че ранят майка ми и се наложи да отидем в Израел. Тогава пипнах пари за пръв път в живота си. Отидохме в ливанска болница, която израелците бяха поправили и охраняваха. Там дадоха първа помощ на майка им, след което я качиха в тяхна линейка и я откараха към Израел. Шофьорът бе ливанец, близък на семейството. Стигнахме до границата и преместихме майка ми в друга линейка. Ливанецът дойде и ме попита дали имам някакви пари да му дам за превоза. Аз извадих парите и го попитах колко иска. Поиска 30 долара. Дадох му половината си пари и се качихме в израелската линейка.
Израелският шофьор беше състрадателен и ме третираше, като собствено дете. Майка ми беше в безсъзнание. Пристигнахме в болницата и аз извадих парите да му платя, мисляйки си: "боже, ако 10 минутен път струва 30 долара, тези пари няма да ми стигнат". Той ме попита за какво са тези пари, а аз му отговорих - за превоза. Той отказа да ги вземе, защото услугата била безплатна и пожела скорошно възстановяване на майка ми. Не можах да повярвам. Мислех си "какъв етичен и честен човек". Той можеше спокойно да вземе парите и да купонясва цяла вечер с тях без да разбера. Тогава се ядосах, защото осъзнах, че ливанският шофьор на практика ме е ограбил. Тогава ми просветна за пръв път каква е разликата в ценностите на арабската и израелската култура.
В болницата имаше стотици ранени хора - ливанци, палестинци, мюсюлмани, християни, израелци. Не можех да повярвам на очите си. Докторите третираха всеки, според нараняванията му. Не разпознаваха религия, политически убеждения или раса - просто хора в нужда. Не можех да повярвам, че докторът се погрижи за майка ми преди да прегледа един израелски войник.
Видях два хеликоптера, които водеха ранени израелци и почуствах срам, защото тези хора бяха ранени, заради войната с моята държава. Не можех да гледам хората от стаята в очите. Една от сестрите сложи ръка на рамото ми и ме успокои, че майка ми ще се оправи. За пръв път в живота си видях какво е състрадание и се разплаках. Знаех, че моята култура е неспособна на такова нещо. Ако те видеха ранен евреин, щяха да го убият, скандирайки радостно "Аллах Акбар".
Прекарах 22 дни в тази болница и тези дни промениха живота ми. Промениха начинът, по който приемах за вярна информацията, по който слушах радиото. Медиите ни казваха, че израелците бяха унищожили инфраструктурата ни и ни тероризираха, а истината беше, че радикалните ислямисти го правеха.
Моето правителство лъжеше за Израел и за евреите. Една мюсюлманка прекара 10 дни в болницата. Израелски войници идваха да я превържат, а когато си отиваха, тя викаше след тях: "Пожелавам ви да умрете, мразя ви!" Ако можехте да видите какво е зло... аз видях такова. Ако мразиш някой толкова дълбоко, че да нямаш благодарност за това, че ти е спасил живота, значи си преминал последната граница... граница между хуманност и нещо много грозно от другата страна..."
Какво ли очаква богатият и проспериращ Запад ако мюсюлманите станат мнозинство след време???
Кметството на Йерусалим призовава да спр...
Опит за борба с митовете и преосмислянет...
Кръстоносни походи
Опит за борба с митовете и преосмислянет...
Кръстоносни походи
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
