by ExtremeCentrePoint on Monday, 7 March, 2011г.

Легалните и нелегалните форми на съпротивата възникват едновремен­но. Но до началото на 1947 г. приоритет има легалната форма и тя под­готвя социалнополитическата база на нелегалната съпротива, разработ­ва и утвърждава сред населението програмните й цели. Втората форма се проявява в създаването на широка мрежа от нелегални организации из цялата страна, във формирането към тях на въоръжени групи и горян-ски чети. Няма обобщени сведения в справките и докладите на служби­те на Държавна сигурност, на Вътрешни и Гранични войски, както и в те­зи на Военното разузнаване, за това какъв е броят на разкритите неле­гални организации. Въпреки това в многобройните доклади, справки и сведения на ДС могат да се открият доста убедителни данни за този брой. През 1945 г., когато през м. септември се поставя началото на горянското движение, по сведения на Военното разузнаване и на ДС горя­ните вече са 173 души, а разкритите нелегални организации имат над 490 членове. Горянското движение бързо се разраства през 1947 и 1948 г. (Док. 27). В сведенията за цялата страна, а така също и по окръзи (Со­фийски, Пловдивски, Старозагорски, Врачански, Варненски, Бургаски, Горноджумайски, Шуменски) се докладва, че има формирани нови горянски чети и че са разкрити нелегални организации. Ако сумираме по­сочените данни, се вижда, че до края на 1948 г. горяните са 780 души, а членовете на разкритите нелегални организации. В следващите години (1949-1951) горянското движение придобива масов характер (Док. 28). В справка на службите на Държавна сигурност се съобщава: „През цялата 1950 г. нелегалните организации и групи никнаха като гъ­би…”. От тях за 1951 г. са разкрити 176 с 1196 участници и са арестува­ни 1511 опозиционери, но само от съмишлениците на забранения през август 1947 г. БЗНС „Н. Петков″ и Земеделския младежки съюз към не­го. Те представляват 68% от всички разкрити и арестувани през посоче­ната година за „вражеска дейност”. Това съотношение се променя твър­де чувствително през 1953 г. От разкритите 127 нелегални организации
и арестуваните от службите на Държавна сигурност само 4,7% са от сре­дите на николапетковистите, а другите са „от останалите линии враго­ве”.

Няма надежден архивен източник за неразкритите нелегални орга­низации, но техният брой без никакво съмнение е твърде голям. Не се поддава на конкретно числово изражение и още една проява на съпроти­ва, присъща за условията на съветската комунистическа тоталитарна система. Това са враждебно настроените към нея среди по места, фор­мирани по най-различни признаци: роднинство, бивша политическа при­надлежност, лишени от собственост, онези, върху които се оказва поли­тически натиск, и др.
Водещите нелегални прояви на въоръжената съпротива, нелегални­те организации и горянските чети са тясно свързани помежду си. Това е така, защото горянските чети възникват на основата на предварително създадените нелегални организации или на въоръжена група в дадено населено място. Но този процес е двупосочен. Горянските чети подпома­гат и съдействат за формирането на нелегални организации, нужни им като яташки бази и за привличане на нови четници. Според сведенията, събрани от автора на основата на съхранените материали в архива на Министерството на вътрешните работи, от началото на 1945 г. до лято­то на 1955 г., когато горянското движение постепенно затихва, са създа­дени 28 чети и са засечени около 160 единично действащи въоръжени лица, наричани от службите на Държавна сигурност „блуждаещи”. По­вечето от тях стават инициатори за образуване на нелегални организа­ции по места, а други успяват да организират около себе си чети. По съ­щото време от Турция, Гърция и Югославия преминават границата и навлизат на наша територия около 52 въоръжени групи на български по­литически емигранти3. „Около”, защото в справките и сведенията на службите на Държавна сигурност се посочва, че някои от тях премина­ват границата няколко пъти и се връщат обратно в посочените страни, от които идват. Но към идващите от чужда територия въоръжени групи трябва да се подхожда твърде внимателно и да се разграничават една от друга. С идването си в България част от тях стават инициатори за фор­мирането на нелегални организации и горянски чети и си поставят зада­ча да организират масова въоръжена борба срещу комунистическата власт. Други обаче изпълняват само поръчения на чуждото разузнаване и затова не могат да бъдат включени в горянското движение.
Интерес както за изследователя историк, така и за читателя буди въпросът какъв е броят на четниците горяни. Той не може да бъде уста­новен точно, защото службите на Държавна сигурност не са обобщавали сведенията, а други документални източници засега няма. При това в ар­хивите на Дирекцията на Държавна сигурност не се прави разграниче­ние между горяни и нелегални, нито пък се отбелязва колко са убитите или успелите да се изтеглят през граница в съседните държави. С какви данни разполагаме все пак?
Според посочените източници до края на 1948 г. горяните наброя­ват около 780 души. Службите на Държавна сигурност отчитат: „През 1949 г. са отбелязани 168 случая на бандити с 502 лица, от които 176 за­ловени и 14 ликвидирани”4. В друга справка от 11 август 1951 г. се по­сочва, че до 30 юли с.г. са „заловени и ликвидирани горяни и нелегални 1000 лица”5. В документ от февруари 1951 г. се посочва, че политичес­ките нелегални са 3133, а в доклад от 8 март 1952 г. се отчита, че на раз­работка са 2560 от общо 3165 политически нелегални лица, които се во­дят за горяни6. Отчита се, че има немалък брой нелегални и въоръжени групи, които още не са включени в разработки от разузнавателните служби. В справките се посочва, че през 1954 г. се издирват 176 неле­гални, от които са заловени 50 лица, и т.н.7. И все пак при едно внима­телно сборуване на данните от всички съхранени справки, отчети и док­лади на Дирекцията на Държавна сигурност за времето от 1945 г. до 1955 г. може да се приеме една приблизителна цифра от 3500 горяни. В тях обаче авторът включва и всички нелегални, които са въоръжени и се укриват в горите, като немалко стават инициатори за формиране на въ­оръжени групи или се присъединяват към горянските чети. В посочена­та група влизат и четите на българските политически емигранти, преми­нали на наша територия от Гърция, Турция и Югославия. Възрастта на горяните е от 20 до 30 години.
Нужно е да се отбележи, че в сведенията на службите на Държавна сигурност за нелегалните организации и горянските чети, предназначе­ни за ЦК на БКП, не се дават пълни данни. Прави впечатление, че в тях има стремеж да се намалява броят им и да се омаловажава съпротивата на населението. Така полк. Ст. Илиев, началник на отдел XII към Дирек­цията на Държавна сигурност, в справка и подготвен към нея план „за борба с бандитизма” през 1952 г. отбелязва, че „са решили” да се съоб­щи в Политбюро на ЦК на БКП, че има само „600 лица нелегални и горяни”. В отчетите, след като се посочват допусканите слабости на службите на Държавна сигурност за „бързото ликвидиране на бандитиз­ма”, винаги се твърди, че те успешно се справят с „реакционните сили” или „реакционните елементи” в страната. Такава е господстващата лекси­ка в докладите на Държавна сигурност. По-важно е, че служителите в нея пазят ревностно своите длъжности и се нагаждат към желанията на тези, от които зависи техният просперитет в разузнавателните служби. Впрочем подобно поведение на служителите е характерно за комунисти­ческата тоталитарна система.
В историческите изследвания не бива да се пренебрегват сведения­та извън архивните документи. Още повече че архивите на Държавна си­гурност имат подчертан партиен характер. От събраните сведения, справки, спомени за горянското движение, и най-вече от клубовете на репресираните от комунизма по места, както и от теренни проучвания може да се направи извод, че съпротивата срещу комунистическата то­талитарна система в България има по-голяма масовост и размах, откол­кото архивите на Държавна сигурност свидетелстват за това. Според извънархивните документи общият брой на горяните е около 4100 души, от които 1600 убити.
Какво е въоръжението на горянските чети? Известна представа за това ни дават справките и докладите на Дирекцията на Държавна сигур­ност. По нейни данни от „януари до август 1951 г. са заловени и ликви­дирани 350 горяни”, от тях са „иззети” 52 автомата с 2400 патрона, 99 пушки, 105 пистолета, 120 патрона, над 200 бомби и 7 радиостанции9. За снабдяването с оръжие на нелегалните организации и горянските чети се използват вътрешните възможности – оръжие от други страни не е вна­сяно. Разбира се, идващите от Гърция, Турция и Югославия нелегални групи са с нужното въоръжение.
За комунистическата партия и нейните разузнавателни служби го­рянското движение се характеризира като „политически бандитизъм”, а участниците в него като „бандити”. „Политическият бандитизъм – се от­белязва в инструкцията на Дирекцията на Държавна сигурност – е извес­тен в историята на Съветския съюз и страните с народна демокрация ка­то една от основните форми на въоръжена подривна дейност на класо­вия враг, насочена срещу нейните мероприятия за построяване на соци­ализма”10. Както винаги, така и в този случай събитията се оценяват единствено и само по класово-партиен принцип, което влиза в противо­речие с тяхната същност и оттук с историческата истина като цяло. За­щото в основата на съпротивителното движение лежат идеята и целта да се защити традиционната ни държавност, да се опазят народните обичаи и традиции от обезличаване, като се попречи на съветизацията на Бъл­гария, и да се приложат и утвърдят у нас принципите на западната де­мокрация, получила легитимност през последните столетия като най-добра форма на обществено устройство. Така се опровергава твърдени­ето, че съпротивата срещу комунизирането на България има за цел да върне старите обществени порядки от преди 9 септември 1944 г. В пис­мо на Васил Коларов до Георги Димитров от 19 септември 1945 г. се съ­общава, че легалната опозиция е „проамериканска, отколкото проанглийска” и подчертано „антисъветска”11. И наистина, подобен извод се потвърждава от развитието на съпротивата през следващите години. Всички антикомунистически сили у нас (легално и нелегално) се обеди­няват в противопоставянето си срещу съветизацията на България. Ето защо и формите, и проявите на съпротивата имат изключително голя­мо многообразие. Те не могат да бъдат поставени или вкарани в точно определени рамки.
Всичко това определя характера, а оттук и дейността на горянските чети. Всяка чета има своите особености, които се определят от местни­те условия. Например четите в Пиринския край извеждат на първо мяс­то решаването на македонския въпрос, помашките чети – интересите на тази група от населението в България, четите в районите близо до гръц­ката и турската граница – подготовката на населението за освобождение­то на България от комунистическия режим при една война между Съве­тския съюз и САЩ, например Асеновградската чета. Докато четите в Сливенско, пък и други, са протест срещу насилието в селата и отнема­нето на собствеността върху земята и др. Но в основата на горянското движение лежи националното, българското, затова то има чисто нацио­нален характер. Докато партизанското движение от 1941-1944 г. е дви­жение, водещо се от принципите на интернационализма, за установява­не на съветска власт в България, с подчертан антинационален, антибългарски характер.
Въоръжената съпротива у нас преминава през два етапа на разви­тие. По места тя възниква през декември 1944 г., съвсем спонтанно, без център в страната, без инструкции от друга държава или от българска политическа организация там. През декември 1944 г. се правят опити за формиране на въоръжени чети, но безуспешно, тъй като те попадат под ударите на масови репресии. Първите горянски чети се създават през пролетта на 1945 г. и действат в районите, откъдето са самите четници, без връзка с други нелегални групи в страната. В „Справка за бандитски­те прояви в страната и мерките срещу тях” от 16 май 1950 г. на служби­те на Държавна сигурност се посочва:
„Първите бандитски групи се формират на местна почва. Дейност­та им се свежда до отправяне на закани спрямо местните органи на властта, разпространяване на слухове за предстояща война, насъскване на населението срещу властта, предричане на нейното падане и пр. Ня­кои от тях извършиха и терористически актове.
С изключение на бандата в Асеновградско всички останали банди­ти действаха в районите на родните си места, без да имат установена връзка зад граница…”12.
В състава на въоръжената съпротива през първия етап, който завършва в края на 1947 г., преобладават бивши членове на националис­тическите организации и преди всичко на Съюза на българските нацио­нални легионери (СБНЛ), анархисти, уволнени полицаи и офицери, без­партийни, а в Пиринския край – привърженици на ВМРО – Иван Михай­лов. Политическите партии, намиращи се в опозиция, се придържат към легалните форми на противопоставяне на съветизацията на България. В нелегалните организации и въоръжените чети участват само крайни привърженици на д-р Г. М. Димитров, които не се примиряват с това, че по искане на Москва лидерът им е екстерниран от България и обявен за „враг на народа”.
Вторият етап в развитието на въоръжената съпротива срещу съве­тизацията на България започва в началото на 1948 г. След забраната със специален закон на опозиционния БЗНС и ЗМС през август 1947 г. и обесването на лидера на антикомунистическите сили Никола Петков на 22 срещу 23 септември с.г., единствената възможност на техните члено­ве да защитават убежденията си и да се борят за постигане на своята цел остава нелегалната съпротива. И двете организации поемат този трън­лив път. Според сведенията на службите на Държавна сигурност „бив­шите земеделски организации минаха към повсеместно изграждане на нелегални организации и групи”. И затова в справката се посочва, че партията им е поставила „за задача своевременно да се разкриват и бър­зо ликвидират”13.
След 1948 г. Дирекцията на Държавна сигурност дава следната оценка на въоръженото съпротивително движение в страната:
„Бандитските групи, които действаха и бяха ликвидирани в нашата страна в периода 9 септември 44 год. до 48 год., макар в някои случаи в голям състав, по много основни неща се различават от действащите в настоящия момент бандитски групи. Това различие се изразява предим­но в начина на формиране на бандитската му дейност.
Бандитските прояви от 1949 г. насам вървят по две линии: едната от тях по линията на чуждото разузнаване, вражеско разузнаване и се про­веждат посредством емигрантските вражески централи зад граница.
Другите – вървят по линията на преминалите по различни поводи в нелегалност вражески елементи и действат по местна почва без връзка зад граница”14.
През втория етап от развитието на въоръженото съпротивително движение помощ оказва българската политическа емиграция, и то не са­мо морална, а и като подготовка и изпращане на чети в страната с цел те да станат основа за организиране на масова въоръжена борба срещу на­лагащата се съветска тоталитарна комунистическа система. И наистина в справките и докладите на Дирекцията на Държавна сигурност се стига до извода, че от есента на 1949 г. започва подготовка – както вън, така и вътре в страната – за разрастване на съпротивата през 1950 г. във всич­ки нейни форми. На първо място службите на разузнаването отбелязват, че „през 1950-1951 г. в страната бяха изградени много нелегални органи­зации и групи”15. А в доклада на Държавна сигурност от април 1950 г. се констатира: „Враждебните сили в страната се раздвижват и някъде отк­рито говорят за бандитски действия към пролетта. Сигнал за това раз­движване имаме в Благоевградски, Хасковски, Пловдивски, Бургаски и други окръзи. Върлите врагове на нашата Родина очакват и се готвят за война”16 (Док. 29).
Изложеното дотук дава основание да се постави въпросът за такти­ката на горянските чети, както и изобщо на нелегалната съпротива. Как­ва трябва да бъде тя: изчаквателна при добра подготовка или настъпа­телна с активни прояви, а даже и с осъществяване на индивидуален те­рор? На тази основа в нелегалната организация и горянските чети има доста остри спорове, някои от които завършват твърде трагично. Но ос­новното, което определя тактическия подход на съпротивата, е нейното съгласуване с външните й съюзници. Без външна помощ е невъзможно освобождаването на България от московско господство и премахването на комунистическата тоталитарна система. По-нататъшното развитие на събитията безусловно потвърждава този извод.
От втората половина на 1953 г. въоръжената борба започва да отслабва. Службите на Държавна сигурност отбелязват в справките и докладите си, че „от 1953 г. не се прави опит за създаване на бандитски групи, а броят на нелегалните постоянно намалява”17. Това се потвържда­ва и от спомените на участници в съпротивата или от свидетели. Причи­ните не трябва да се търсят в това, че враждебното настроение сред насе­лението към московското господство в България и комунистическия ре­жим е смазано напълно, както отчита Дирекцията на Държавна сигурност, или пък че са настъпили умора и отчаяние. Главното е това, че в отноше­нията Изток-Запад започва процес на разведряване. След смъртта на Й. В. Сталин на 5 март 1953 г. и най-вече с избирането на Н. Хрушчов за пър­ви секретар на ЦК на КПСС през септември с.г. „желязната завеса”, спус­ната между Изтока и Запада, започва да се огъва. От 18 до 25 юли 1955 г. се провежда Женевското съвещание на ръководителите на СССР, САЩ, Франция и Великобритания. На него се обсъждат въпросите за европей­ската безопасност, за намаляване на въоръженията и забрана на атомното оръжие, за развитието на икономическите и културните връзки между Из­тока и Запада. В резултат на това съвещание се създават реални възмож­ности за постепенно смекчаване на напрежението в международните от­ношения. Но има един определящ фактор, който налага свикването на Же­невското съвещание и довежда до решенията, взети на него. „Навлизане­то, отбелязва Збигнев Бжежински, в играта на ядрените оръжия означава, че една война от класически тип между двата основни опонента вещае не само взаимното им унищожаване, но може да доведе до гибелта на значи­телна част от човечеството. По такъв начин интензивността на конфликта е същевременно подчинена на изключителното въздържане от страна на двата съперника”18. Изводът от всичко това безспорно не може да бъде друг, освен че войната между Съветския съюз и САЩ отпада като един­ствен надежден фактор за освобождаването на България от господството на Москва и спасяването й от комунизма. Нелегалната и най-вече въоръ­жената борба става безперспективна у нас и оттук – ненужна. Тогава ан­тикомунистическите среди възприемат тактиката на оттегляне и запазва­не на силите си, но използват формите на тихата съпротива за непрекъс­нато ерозиране на комунистическата система.
И наистина в доклад от 26 май 1955 г. Дирекцията на Държавна си­гурност уведомява Политбюро на ЦК на БКП: „От заловените бандити през 1954/1955 г. и агентурните данни за останалите нелегални се уста­новява, че същите се стремят след тяхното бягство да заличат следите си и организират самото си укриване. За целта същите се опират предимно на родствени и кръвни връзки. Това подчертава, че вражеските елемен­ти, минавайки в нелегалност, измениха своите форми на дейност, като вместо да създават въоръжени бандитски групи или нелегални организа­ции, са се ограничили в подсигуряване личното си укриване на базата предимно на кръвни връзки, изчакване развитието на събитията в тяхна полза…”19.
Какво се случва по-нататък, става ясно от доклада на Дирекцията на Държавна сигурност от 13 май 1959 г. В него се подчертава: „Анализи­райки постъпките през 1957/1959 г. на поверителните данни, постъпили за дейността на злостните бивши опозиционери, се вижда, че същите ме­нят формите и методите на борба съобразно международното положение и мероприятията, провеждани от партията и правителството. Вместо създаване на нелегални групи и организации в последно време се създа­ват и формират „приятелски кръгове” на базата на „съпроцесници”, „землячество”, „наборници” и др.
До такива форми на „организиране” прибягват най-вече вражески­те елементи, репресирани от народната власт, като дават указание да не се създават организации, а да се укрепва духът на техните съидейни­ци”20
Но в този доклад се прави и една доста важна констатация, а имен­но: „Макар и решително пресечена възможността им да създават неле­гални организации и групи, бившите опозиционери са в състояние при напрегната и усложнена обстановка бързо да пристъпят отново към изг­раждането на такава и за активизиране подривната си дейност”21. Разби­ра се, има и други причини.
След 1957 г. БКП отчита, че социализмът в България е победил, ко­ето означава ликвидиране на частната собственост и господство на об­ществената, но с прояви на доста феодални порядки, особено на село. Липсва икономическа основа за нелегална въоръжена съпротива, тоест загубена е икономическата самостоятелност на онези слоеве на населе­нието, които дотогава са нейната социална база. Затова и тя приема дру­ги форми, но като основна се утвърждава тяхната тиха, пасивна съпротива, която е присъща на българина. Радиостанция „Горянин” е „гласът на съпротивата”, предава от април 1951 г. до ноември 1962 г. от терито­рията на Гърция. В емисията си от 8 март 1960 г. призовава: „Братя бъл­гари, нашето оръжие днес: ежедневно, ежечасно пасивна съпротива към омразния режим на комунистическите изедници. Нека всеки намери в себе си най-подходящ начин да окаже пасивна съпротива срещу тирани­ята… Съпротивлявайте се умело, без да се залага на излишна опасност, срещу затъпяващата лъженаука, наречена марксизъм… Съпротивлявай­те се на неправдите и незаконностите в ежедневието… премахването на народните обичаи и затриване на националния дух”.

*    *

Архивните документи утвърждават, че още през първите месеци след 9 септември 1944 г. има опити за оказване на нелегална и въоръжена съп­ротива срещу започналата съветизация на България. Но внимателното им проучване показва, че те имат стихиен характер, без определена програмна цел и в повечето случаи са акт на самозащита. Това е резул­тат от стреса, на който е подложено населението по време на неочаква­ните масови арести и жестоки убийства в почти всички населени места на страната. Всеки гражданин, заплашен с разплата от незаконно действащите по села и градове „комунистически екзекутивни тройки”, търси спасение. Някои от тях се укриват при свои близки, други мина­ват в нелегалност, а трети се опитват да преминат границата и да се спа­сят на територията на Гърция и Турция23.
Организираната съпротива започва в началото на ноември 1944 г. Нейната първа форма е създаването на нелегални организации и групи, а не възстановяването на „старите фашистки организации”, както се по­сочва в справките на службите на Държавна сигурност и в ежедневния комунистически печат. Това е така, защото организационната им струк­тура вече е съвсем друга, а тяхната основна цел е противопоставяне на съветизацията на България. Но нека дадем възможност на читателя да се запознае с позицията на службите на Държавна сигурност и на комунис­тическата партия за извършващите се тогава в страната политически процеси чрез документите, писани от самите тях.
В доклада на Дирекцията на народната милиция от 2 април 1945 г. до министъра на външните работи, с копие до министъра на вътрешни­те работи, комисарят по изпълнение на Съглашението за примирие с България от 28 октомври 1944 г. посочва:
„Съкрушителните удари над фашизма у нас го дезорганизираха и останките му преминаха в нелегалност, като коренно промениха методи­те на дейност, използвайки като елемент предимно фашизирани младе­жи, фашизирани офицери и пр.
Така една малка част, предимно млади хора, се опитва и предприе­ма откъслечни терористични действия, които досега са били винаги па­рирани още в самото начало от народната милиция.
Друга част фашисти, умело прикриващи се, пръска антиотечестве-нофронтовски позиви и разпространява зловредни слухове срещу отече­ственофронтовската власт и съюзните народи.
Трета и най-голяма част от фашисти, използвайки слабата бдител­ност на някои отечественофронтовски партии, предимно на Земеделския съюз, поради масовия характер на организацията намират прием в редо­вете й, където продължават разрушителната си дейност, изразяваща се предимно в разлагане на единството на Отечествения фронт и провоки­ране на единните му акции…
Разкрити бяха от Народната милиция нелегални фашистки органи­зации в Русенска област, Варненско, Плевенско, Пловдивско, София и др. места в страната, членовете на които са се рекрутирали главно из­между младежи, бивши легионери, ратници, бранници, цанковисти и фа­шизирани офицери…
Всички тези и други по-малки прояви наложиха крайна бдител­ност от страна на Народната милиция, предприеха се квартални бло­кади, извършени бяха обиски и изземване на скрити оръжия, бяха за­ловени и задържани укриващи се лица с доказана фашистка дейност и една значителна част от актива на бившите организации у нас са въд­ворени в трудово-възпитателни села по силата на специална наредба-закон.
Всички тези мерки на милицията се оказаха недостатъчни, за да възпрат инсценираните отвън фашистки прояви.
Така напоследък бе заловена на гарата (в София – б.а.) една незна­чителна бойна група, състояща се от седем души, въоръжени, които се опитвали да преминат в нелегалност във Врачанския Балкан”.
Съставът на бойната група е от легионери с ръководител Ради Александров Петков от Лом. В същия доклад се посочва, че пак в София е открита и друга група от 13 души, добре въоръжена, с ръководител Ге­орги Василев Бъчваров. В нея влизали офицери, студенти и други лица, враждебно настроени към отечественофронтовската власт. В доклада се споменава, че е установено изнасяне на доста голямо количество оръжие от казармите с помощта на „царски офицери”, защото войската още не била прочистена. Във Врачанския гарнизон „са изчезнали 200 шмайзе­ра”. А на 31 март 1945 г. в София е проведен митинг от името на Общия работнически професионален съюз, „насочен против Отечествения фронт”. Милицията веднага арестувала 50 души, които „се смятат за инициатори”24.
В този доклад, който има официален характер, са икономисани дос­та прояви от съпротивата на населението. Това се потвърждава от „Док­лад за дейността на фашистките организации в цялата страна през март 1945 г.” от 20 април 1945 г. на Държавна сигурност. В него се посочва: „Привържениците на членовете на фашистките организации се намират в процес на събиране и организиране”. Това най-вече се изразява в сформиране на нелегални организации и групи, които разпространяват позиви, „разколебават населението във вярата им в народната власт”, а някои се готвели „да отидат в Балкана”. По-нататък в доклада следва тяхното изреждане както по брой на лицата, така и ръководителите им. В София се създават две групи, главно от младежи, но общо за столица­та има регистрирани 47 нелегални. В Пловдив се формират 7 нелегални групи и те „продължават да се готвят да бягат в Балкана”. Подобно е по­ложението и в Бургаска област, където са разкрити шест нелегални гру­пи, в Русе – две групи, Варна – пет групи, Враца – две групи, и т.н. Пра­ви се констатация, че общо в страната бързо нараства броят на нелегал­ните. В Неврокопска околия вече достигат 35 лица „и се движат към Св. Врач”.
В друга справка на службите на Държавна сигурност с тревога се отбелязва, че в началото на 1945 г. е създадена нелегална организация, наречена Отечествен блок, която си е поставила за задача да обедини всички партийни и младежки организации, забранени и обявени за „фашистки” от комунистическата партия. В справката се твърди, че „като столица на това движение се предвижда Варна. Но немалък център се очертава и Плевен”. Освен това в Горна Джумая е разкрита нелегална
организация под наименованието Национален фронт, която има поделе­ния и в други градове на страната, но нейният център не е открит. В Со­фия службите на Държавна сигурност се добират до ръководството на организацията Национален революционен фронт, също със създадени групи в редица градове и села в страната26. А в Кърджали се формира нелегална организация от 21 членове с ръководител Иван Лазаров Ива­нов, която се подготвя да създаде през март 1945 г. въоръжена чета. Тя е разкрита чрез агент на Държавна сигурност27. Подобна проява има в Перник и в други градове на страната.
В справките на службите на Държавна сигурност от декември 1944 г. и първите месеци на 1945 г. се изнасят твърде много данни за формира­щите се и разкрити нелегални организации и около 100 въоръжени гру­пи. На 12 април 1945 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов с тревога докладва, че навсякъде в страната се създават нелегални „фа­шистки организации”, а в Пирин и Рила вече има организирани групи от „шумци”. Според него техният брой „щял да се увеличи през пролетта и лятото”28. Казаното от министъра се потвърждава. В доклад от 26 април 1945 г. ДС посочва, че са заловени 9 младежи от София и Перник, които са избягали въоръжени с два пистолета в Троянския Балкан31. А начал­никът на военното разузнаване генерал П. Вранчев в „Разузнавателно из­вестие” от 26 октомври 1945 г. дава сведения за формирани горянски че­ти и групи в Кюстендилска, Карловска, Пловдивска, Неврокопска, Хас­ковска и др. околии на страната, общо 21 на брой със 128 души състав29.
Кюстендилската чета. До началото на 1945 г. в Кюстендилска околия се създават 15 нелегални групи и организации. Само две от тях са в Кюстендил, а останалите са по селата. Тези организации стават и ба­за за формиране през април 1945 г. на въоръжена група от 7 души. Ко­мандир на групата е Васил Иванов Златевски-Гебрето, член на ВМРО -Иван Михайлов. Месец след това командването на групата се поема от Иван Йорданов Лешников, майстор шлосер в брикетната фабрика в Пер­ник, нелегален от септември 1944 г., а преди това секретен сътрудник на Разузнавателния отдел при щаба на войската. Като помощник-командир на четата е определен Георги Стоичков Атанасов-Раковеца, а Богдан Ди­митров Ценков-Бончо е политически секретар, бивш полицай. В състава на четата влизат и Никола Стефанов Зарев, бивш подофицер, изключен от РМС, Иван Георгиев Минчев, работник, безпартиен30.
През пролетта на 1945 г. в Кюстендил се създава нелегална органи­зация Тайна антиболшевишка национална организация – ТАНО. Тя се учредява по инициатива на Кирил Христов Ряпов, Милчо Димитров Бо­рисов и Йордан Григоров Гоцев. За председател е избран Йордан Григо­ров, а за секретар – Милчо Борисов. Те влизат във връзка с четата и пос­тоянно я подпомагат. Нещо повече, посочените по-горе трима инициато­ри за образуването на ТАНО, които преди това са минали в нелегалност, се присъединяват към четата. Последва ги още един член на организация­та. Така през май 1945 г. четниците нарастват на 11 души и действат в триъгълника Кюстендил-Гюшево-Царево село31.
Нелегалната организация ТАНО по своя състав е ученическа и обе­динява в редовете си бивши членове на националистическите организа­ции в гр. Кюстендил – СБНЛ, „Ратник” и „Отец Паисий″. В началото тя провежда заседанията си в училищната сграда. Снабдява се с пишеща машина, отпечатва и разпространява позиви с антикомунистическо съдържание. Ръководството на организацията изпраща писмо до начал­ника на милицията в Кюстендил, в което се казва, че „организацията ще отмъсти за всички деяния, извършени върху разплакания български на­род”. А в позив, издаден от организацията, се казва: „Предатели на Бъл­гария, вие не само че предадохте Родината ни на болшевиките, но ста­нахте и палачи на народа си. Часът на разплатата ще удари. Помнете то­ва. Основният лозунг на организацията е „Смърт на ОФ. Да живее наци­онална България”32.
Кюстендилската чета се именува бригада „Д-р Г. М. Димитров″ и достига 21 души. Тя си поставя за задача да води пропаганда срещу „ко­мунистическата партия и да създава нелегални организации по селата”. Убеждава населението, „че правителството, дирижирано от комунистите с подкрепата на Москва”, ще падне и ще се създаде правителство, наче­ло с Никола Петков, който от пролеттта на 1945 г. се утвърждава като лидер на опозицията в страната. Освен това на населението се казва, че след оттеглянето на съветските окупационни войски комунистите не мо­гат да удържат властта. Поради това трябвало да се създават нелегални организации и въоръжени групи, които ще „задействат, когато условия­та станат благоприятни”. Четата е въоръжена с три автомата, две пушки със 700 патрона, три пистолета и няколко бомби. През първите месеци от съществуването на четата населението я подкрепя и тя печели привърженици с каузата си. Нейни ятаци са 52 души. Но след извършва­нето на няколко репресивни акции тя загубва поддръжката на населението и то се отдръпва от нея. Става въпрос за това, че група от 10 четници под командването на командира на четата на път за Македо­ния нападат младежки ремсов лагер в Осогова планина, местността Гра­мадите, и убиват четирима младежи, а преди това двама войници на пос­та на Кадиин мост. По-късно, пред съда, командирът на четата Лешни­ков обяснява, че кучетата от лагера са го открили, ремсистите започна­ли да стрелят и се наложило да се сражават. Но не отрича, че са взели от лагера оръжие, дрехи и храна и са го напуснали строени, с марш, запе­ли песента „От Дунав до Бялото море”, с възгласите „Да живее цар Си­меон П”34.
И през следващите месеци четата провежда тактика на индивиду­ален терор, като отстъпва от началните си позиции. Командирът на че­тата изпраща младежите Милчо Борисов и Йордан Григоров да убият началника на милицията в Кюстендил. Но още преди да пристъпят към изпълнението на поставената им задача, са открити. И тогава службите на Държавна сигурност, като използват отдръпването на населението от четата, организират акция за нейното ликвидиране през септември 1945 г. В нея участват 42 души от моторизираната милиция от София, 60 вой­ници от Кюстендилския полк и около 200 селяни. Блокадата продължа­ва около четири дни, но четниците са открити и заловени главно по све­дения на техни съмишленици и ятаци. Службите на Държавна сигурност подхождат твърде хитро и преди да започнат акцията за ликвидране на четата, задържат 360 души от града и околните села и спечелват с наси­лие „доброволни” сътрудници сред тях35.
Делото срещу четниците и техните ятаци се провежда на 26 и 27 ап­рил 1945 г. в Кюстендилския областен съд. Подсъдими са 63 души. На смърт чрез обесване са осъдени лицата Иван Йорданов Лешников, Ва­сил Иванов Златевски, Богдан Димитров Ценков и Георги Стоичков Ата­насов, а останалите – на различни срокове строг тъмничен затвор. Те всички отхвърлят пред съда дадените от тях показания при предварител­ното следствие, проведено от службите на Държавна сигурност. В обви­нителния акт, съставен на основа на техните показания, се забелязва стремеж да се свърже създаването и дейността на четата с лидера на опозицията Никола Петков. Но това завършва с неуспех, макар че някои от подсъдимите са принудени от следствените служби на ДС да напишат, че по нелегален път е изпратено писмо на Н. Петков и се очаквали него­вите указания. Ето защо и в мотивите към делото се отбелязва: „Затова, че обясненията на подсъдимите, дадени на съдебното дирене, са в много насоки в противоречие с обясненията им, дадени в дознанията, съдът, съгласно чл. 362 от НС прочете последните. Още тук трябва да се изяс­ни, че съдът, при разкриване на материалната истина ще се ползва най-вече от обясненията, дадени на съдебното дирене”.
Такъв е трагичният край на една от първите чети, създадена за бор­ба срещу налагането на комунистическата тоталитарна система в Бълга­рия. Но това, че тя преминава към индивидуален терор, заличава същно­стта й като част от горянското движение.
Годечката чета. Данните за тази чета са оскъдни и авторът разпо­лага само с един доклад на службите на Държавна сигурност, свързан с нея. В него е записано, че в началото на април 1947 г. група опозицион­но настроени лица от Годечка околия, живущи в София, започват „да се събират и да обмислят създаването на нелегална въоръжена група, коя­то да излезе в Балкана и да започне въоръжената борба против ОФ власт”. В нея участват Тодор Димитров Филипов от с. Несла, Годечко, Славейко Борисов Славейков от същото село, Лачо Йосифов Иванов от с. Неделище, Годечко, Любен Спасов Лепацев, аптекар, който помага на групата да се снабди с лекарства, и други – общо 9 души. Горяните са въ­оръжени с един шмайзер, три пушки, пистолет, бомби, патрони, ножове и бинокъл. Те отиват в Балкана на 20 юли 1947 г., но месец след това са разкрити, заловени и предадени на съд37.
Според сведенията на службите на Държавна сигурност ръководи­телят на четата Тодор Димитров Филипов се опитва да се свърже с по­литическата мисия на САЩ в София, но не успява. Освен това той ре­довно посещава редакцията на в. „Народно земеделско знаме” на БЗНС (нп) и даже съобщава на Н. Петков, че създава въоръжена чета. Н. Пет­ков му отговаря: „По-добре е да изчакаме под натиска на Англия и САЩ да вземем властта”38.
Въоръжената група в Ботевградския балкан. През есента на 1947 г. се формира нелегална организация по инициатива на Стойчо Христов Караджов от с. Стъргел, Пирдопско, който е в нелегалност от началото на годината. С него се свързва поручик Никола Мойсеев Каца­ров от поделение 1600 при МНО. Той привлича към организацията и брат си, о.з. поручик Цветко Мойсеев Кацаров, както и о.з. капитан Иван Георгиев Диловски, поручик Ганчо Ганчев, поручик Петко Емануилов, поручик Кирил Ангелов, ковчежника в МНО Борис Харалампиев Петрунов и др. На 30 май 1948 г. в местността Клисура, Ботевградския балкан, се провежда първото събрание на организацията, като се решава да се привлекат нови членове и в най-скоро време да се създаде въоръжена чета. И наистина нелегалната организация достига 24 членове и се снаб­дява с един шмайзер, една карабина, два пистолета и две бомби. Някол­ко дни след първото си събрание организацията е разкрита и нейните членове – арестувани от службите на Държавна сигурност. Делото се гледа от 11 до 24 януари 1949 г. от Софийския областен съд с подсъди­ми 21 души. На смърт чрез обесване са осъдени Никола Мойсеев Каца­ров, брат му Цветко Мойсеев, Димитър Иванов Георгиев и Иван Георгиев Диловски (в неизвестност). Останалите подсъдими получават различни срокове строг тъмничен затвор. Смъртните присъди са изпълнени на 7 август 1949 г. в Софийския централен затвор39.
Светиврачката чета. Кое е основното предизвикателство за създа­ване на тази горянска чета? По указание на Москва започва да се обсъж­да въпросът за присъединяване на Пиринския край и формиране на феде­рация между България и Югославия. И разбира се, ЦК на българската ко­мунистическа партия старателно се заема да провежда политика на „македонизация” на населението в този район на страната. В разговор с Георги Димитров от 5 до 7 юни 1946 г. в Москва Сталин дори изисква ускорява­не на този процес и проявяване на твърдост при неговото провеждане.
В началото на 1947 г. Герасим Тодоров Николов от с. Влахи (родно­то място на Яне Сандански), Светиврачка околия, замисля да създаде масово съпротивително движение в Пиринския край с център Светив­рачка околия. В първите дни на м. май с.г. Герасим и още двама негови съидейници минават в нелегалност и се установяват около връх Вихрен, близо до езерата. Тяхната основна цел е да формират горянска чета с широка база от ятаци, която да работи сред населението за защита на българщината против „Титовска Македония”.
Герасим Тодоров произхожда от род на комити. Баща му Тодор Ни­колов е четник от четата на Яне Сандански, а след 1912 г. е учител и кмет на с. Влахи. Брат му Захари Тодоров е бил районен войвода, привърже­ник на ВМРО – Иван Михайлов. Г. Тодоров е касиер на местната потре­бителна кооперация, женен е и има трима синове – Йордан, Кирил и Вла­димир, и дъщеря Василка. Службите на Държавна сигурност го характе­ризират като „буен и смел човек”.
През лятото на 1947 г. горянската чета нараства на 14 души. Нейна­та организационна структура следва традициите на ВМРО – Иван Ми­хайлов: Герасим Тодоров – войвода, Андрей Александров – помощник-войвода, Петър Гърков – секретар, Димитър Павлов – санитар, Кирил Бенгюзов и Тодор Секулов – отдельонни командири. За да се създаде ор­ганизирана яташка база, през март 1947 г. в дома на Солун Георгиев Та­шев се провежда съвещание, на което присъстват най-верните помагачи на четата. На него Герасим Тодоров предлага да се образува нелегална организация със своя структура и ръководство, която трябва да осигуря­ва горяните с храна, дрехи и оръжие, да защитава селяните от беззако­нията на комунистическата власт, да разузнава намеренията на милици­ята и да набира нови четници. За ръководител на организацията е избран Солун Георгиев Ташев, войвода – Лазар Евтимов Цирков, помощник-войвода Иван Танчев Шатов, секретар Йордан Христов Ангелов, подсек­ретар Иван Андреев Бояджиев, куриери Лазар Георгиев Дафев, Георги Самарджиев, Веселин Чаушев, Тодор Секулев, Йордан Герасимов и Бо­рис Угренов. Отново се потвърждава, че програмната задача на четата и нелегалните организации е създаването на Автономна Македония под покровителството на Англия и САЩ. Увереността в изпълнението на та­зи програма е голяма – не само у Герасим Тодоров, но и у всички четни­ци и членове на нелегалните организации. Четникът Петър Гърков каз­ва: „Пирин планина отново ще запее своята хайдушка песен”. Ето защо Г. Тодоров, чрез установените си връзки в София, търси начин да се свърже с английското и американското дипломатическо представител­ство и да изпрати представител в Гърция42.
Второто съвещание Герасим Тодоров провежда на 10 юли 1947 г. в махала Дребако. На него четата се именува Пирински отряд и по непъл­ни данни е в състав от 25-30 горяни. Взема се решение за увеличаване броя на четата и осигуряване на нейната прехрана и въоръжаването и.
Дотогава службите на Държавна сигурност не предприемат сериоз­ни действия срещу четата, но старателно събират сведения за нейния състав, движение и връзка с ятаците. Службите на Държавна сигурност предлагат на Герасим Тодоров „да се откаже” и да се „прибере в селото”, за което няма да му се търси отговорност. Той отказва и тогава Държав­на сигурност решава да внедри агента Димитър Паров със задача да убие войводата Г. Тодоров. Но е разкрит и съгласно положената клетва от четниците е наказан със смърт. Броят на четниците продължава да на­раства и те се ползват с доверието и подкрепата на населението. Герасим Тодоров успява да създаде нелегални организации в селата Градево, Брежане, Сенокос, Мечкул, Гара Пирин, Градешница, Ощава, Влахи, Бели­ца, Плоски и др. Неговият авторитет бързо нараства в Пиринския край. Това тревожи Министерството на вътрешните работи. То прави активна разработка под кодовото наименование „Елен” за ликвидиране на чета­та и нелегалните организации. По селата се създава мрежа от агенти: с. Влахи – 4 души, с. Джигурово – 1, с. Белица – 1, с. Градище – 3, Гара Пи­рин – 3, с. Сенокос – 7, с. Арнаутовска махала – 1, с. Декова махала – 1, и др., общо 29 лица.
Не е известна точната дата, но може да се предполага, че през юли 1947 г. Герасим Тодоров изпраща писмо до „Влахински комунисти”. Съдържанието му ще разкрие директно на читателя какви са разбирани­ята на командира на горяните за тактиката и целите на борбата. В него е написано: „Ако напуснах семейство, роднини, приятели, родно село, скитайки се немили-недраги по Балкана, гладувайки и мизерувайки, са­мо и само да спася живота си от някои кръволочни личности, които яв­но подклаждани от наши изроди, то още не значи, че съм с намерения да тероризирам, убивам, изнасилвам, та вие почнахте да безчинствате и тормозите по най-различни, простени и непростени начини съвсем не­винното ми семейство… Аз не съм напуснал като разбойник, а като не­доволен от начина Ви на управление, като благодарение на такива като Вас далеч надминава фашисткия режим…
Но винаги съм очаквал да видя докъде ще стигнат Вашите произво­ли, обаче вашата няма край и аз не мошенича като Вас, а кавалерски за­явявам, че вече милост не раздавам, с каквато мярка мерите, с такава ще Ви меря, т.е. на семейството ли посегнете, със семейства ще се спра­вям… Търсете ме по къщи, плевни и колиби, ще ме намерите. Млада не­веста на пазар се не води и комита в сграда не стои – с хора се среща, но не им гостува”.
Зимата на 1947-1948 г. преминава в укрепване на яташкия апарат и увеличаване броя на горяните. Провежда се военно обучение на чет­ниците, ръководено от о.з. полковник Стойне Бачийски и о.з. подпол­ковник Димитър Кузманов. Но още през февруари 1948 г. започва уси­лена подготовка на органите на милицията за организиране на блокада и ликвидиране на четата. След като получава сведения за това от ятаци­те, командването на четата решава на 13 март 1948 г., с оглед на свое­то съхранение, да се раздели на две групи. Първата, под командването на Герасим Тодоров, е от 16 горяни, която отива да се настани у свои ятаци в махала Дребако. Втората група от 11 горяни с командир Кирил Бенгюзов се отправя към с. Горна Градешница с цел да го блокира и да се снабди с оръжие. Но акцията не се провежда поради това, че през нощта на 14 март 1948 г. милицията започва обсада на района на прид­вижване на горянската чета. Няколко дни преди това е арестувана „по-голяма част от ятаците, от които са събрани ценни сведения”. Освен то­ва Държавна сигурност раздвижва целия си агентурно-информационен апарат. Особенно ценни сведения тя получава от секретните сътрудни­ци с кодово наименование Рила и Роза. Службите на ДС се оплакват и от своя секретен сътрудник Найден Михайлов Иванов, брат на горяни­на Асен Михайлов Иванов, който изненадващо за тях се присъединява към четата. За секретен сътрудник е завербуван и Йордан Христов Ан­гелов, учител в с. Влахи, „служил повече на бандите, отколкото на властта”46.
В архива на Министерството на вътрешните работи е запазен под­робен доклад до министъра за създаването, дейносттта и ликвидирането на четата на Герасим Тодоров. Същият доклад е изпратен на министър-председателя и лидер на комунистическата партия Георги Димитров по негово искане, за да се запознае с положението в Пиринския край. Ето и съдържанието му:

„Строго поверително До другаря
Министър на вътрешните работи
ТУК
ДОКЛАД

За организрането, провеждането и приключването на акцията по ликвидирането на разбойническата банда „Герасим Тодоров″ в Св. Врач­ка околия.
На 14 март т.г. бяхме натоварени от др. Пом.  министър Руси Христозов с ръководството на акцията по ликвидиране на бандата „Ге­расим Тодоров″, подвизаваща се в Св. Врачка околия. Преди започване­то на операцията разполагаме със следните
Предварителни данни:
В Св. Врачка околия, в района, ограничаващ се между гара Пирин, Долна Градешница, Плоски, Горско стопанство „Синалища”, Клетите, Езерец, Сенокос, Брежани, р. Струма, гара Пирин, върлуваше разбойни­ческата банда от около 24-25 човека. Бандата се е формирала в периода от м. април 1947 г. до м. март 1948 г. Организатор и водач на бандата бил Герасим Тодоров Николов, жител на с. Влахи, Св. Врачко. Същият е ми­нал в нелегалност на 11 април 1947 г. Дотогава е бил магазинер на ко­операцията в с. Влахи и като такъв за извършена кражба е бил потърсен от милицията, по който повод се е укрил. Същият е известен като бивш активен деец на ВМРО – Иван Михайлов и голям побойник. През 1941 г. е бил горски стражар в Беломорието, където се е проявил с тероризиране на населението. След 9 септември 1944 г. е станал активен член на „Звено” и там е водил противоотечественофронтовска дейност. Същият е зет на Асен Бояджиев, околийски организатор на „Звено” в Св. Врач, и е близък на покойния Иван Харизанов.
За останалите бандити знаехме, че в по-голямата си част произхож­дат от местното население, главно членове на „Звено” и БЗНС и че по­вечето от тях са бивши членове на ВМРО – Ив. Михайлов. Имахме све­дение, че между тях се намират двама неизвестни офицери и адвокатът Любомир Стамболийски от гр. Дупница, осъден от народния съд и бег­лец от затвора.
Бандата, до периода на започване на акцията, е успяла да си създа­де добри връзки и ятаци почти във всички села, като някои от тези ята­ци и връзки ни бяха известни. По-голяма част от ятаците са вербувани из бившите михайловисти, а сега членове на „Звено”.
До акцията за ликвидиране на бандата нас ни бяха известни следни­те нейни по-важни прояви: отвличане и нанасяне тежки побоища на чле­нове на РП (к) и други прогресивни членове, които не са им били в ус­луга, забранявало се със заплашване да се посещават партийните събра­ния, унищожавали са се архиви на местните партийни организации и други акции срещу работническата партия, задължавали са учителите чрез заплахи и побоища да учат децата на молитви и да говорят против Отечествения фронт, нанасяли са побоища на учители македонци, като водачът на бандата Герасим е подчертавал, че „Титова Македония не ис­кат”. Паралелно с това са водили злостна пропаганда против Отечестве­ния фронт, Работническата партия и Съветския съюз, като са разпрост­ранявали слухове, че е предстояща война между Англия и Русия.
С тази си дейност и по причини, които ще изтъкна по-долу, бандата е успяла да си създаде значително широка база сред населението в този край. Селяните били изплашени и не смеели да донесат нищо на властта за ней­ното движение и прояви. Духът на реакционно настроените елементи е бил повдигнат, а ятаците и привържениците на бандите били готови да се вклю­чат в бандата при каквато и да било опасност от страна на властта.
Организация и провеждане на акцията.
Въз основа на горните данни и на всички материали от милицията и Държавна сигурност в Горна Джумая бил изработен първоначален план на действие. Планът бил изработен по указания на Директора на народ­ната милиция др. генерал Благой Пенев и гл. инспектор, ръководител на ДС, др. Каприелов, като в изработването му взеха участие др. Капитанов – Началник криминална милиция, полковник Рачев – Г. Джумайски секторен началник, др. Никола Трифонов – началник ДС – Г. Джумая, и помощниците му инспектор Давидов, Миланов и Кюлюмов.
Формиран бе щаб за ръководство на акцията в състав: за ръководи­тел Капитанов и помощници: Рачев, Трифонов, Давидов.
Разполагахме с 450 бойни милиционери и резервна милиция. Пър­воначалният план се свеждаше до следното:
Блокиране през нощта срещу 15 март т. г. целия район със зада­ча да се устроят засади по всички пътища и пътеки и не се допусне на бандитите да излизат извън блокирания район или ако се натъкнат на за­сада, да бъдат унищожени.
Установяване милиционерски комендантства почти във всички насе­лени места в района едновременно с блокадата със задача да се проведе такъв режим на населението, че да не се позволи абсолютно никакво движе­ние на хора и добитък извън селата и да не се позволи на бандитите, които са извън селищата, да се свържат с населението и получат храна или подс­лон.
Пускаме 4 значителни групи от милицията от различни посоки кръстосано в блокирания район със задача да претърсят всички селища и най-вероятните за укриване местности.
Предварително мобилизиране на наличната агентура и поставяне задача на същите във връзка с издирване на бандитите.

Набелязване на известните ятаци, които трябваше да бъдат задържани при самото започване на акцията.
Разясняване на милиционерите какво трябва да бъде държанието им към населението.
7. Щабът за ръководство на акцията се установи в с. Влахи като център на района и главен пункт, дето бандата има най-много ятаци и помагачи.
Акцията протича както следва:
На 15 март сутринта всички наши части заеха определените им мес­та и започнаха арести на набелязаните ятаци и изпълнение на другите им задачи. Към 10 часа сутринта наша претърсвателна рота се натъква на основно ядро на бандата, състояща се от 16 човека, в 3 къщи на махала Дребако в землището на община Ощава. Групата, при която е бил и во­дачът на бандата Герасим Тодоров, не е била напълно обградена и е ус­пяла да се оттегли с лека престрелка към Червената скала, високо в пла­нината в посока Ел-Тепе. При преследването на това ядро на бандата не можахме да хванем или унищожим нито един бандит поради това, че времето беше много лошо, гъста мъгла и виелица, което даде възмож­ност на бандитите невидимо да се изплъзнат. Освен това нашата рота не проявява достатъчно упоритост при преследването на бандитите и не можа да се справи с трудностите на терена и времето. При изтеглянето си групата се разпръсна на малки групи.
От набелязаните за арест ятаци 8 от тях успяха да се прикрият. Ние разполагахме с безспорни данни, че същите са тясно свързани с банда­та и имат нареждане от нея в случай на блокада да се укрият, да потър­сят връзка със същата и в никой случай да не се предават на милицията. И тях причислихме в списъка на бандитите. При бързия усилен разпит на задържаните ятаци установихме почти всички важни ятаци и помага­чи на бандата в района. Получиха се също данни, които уличаваха два­ма агенти в двойничество и предателство. Някои от установените ятаци вербувахме за агенти, на други извършихме превербовка, а трети в по-голяма част задържахме.
Още в първите дни на акцията направихме усилия да привлечем в помощ за издирване на бандата и местното население. Направихме по места събрания, на които беше разобличена вражеската дейност на бан­дата и изтъкната нуждата от нейното унищожаване. На първо време мо­жахме да привлечем главно комунистите и онова население, което беше физически пострадало от бандата.
През дните 15, 16 и 17 март успяхме да заловим всички укрили се ятаци, без да им дадем възможност да се свържат с бандата. При претъ­рсване на 16 март бе заловен в с. Брежане Босил Станчев Стойчев, ка­сиер на БЗНС – Н. Петков в гр. Дупница, нелегален от м. септември 1947 г., на път да се свърже с бандата. На 17 март бе заловен от нашата засада бандитът Кирил Тодоров Солунов, а на 20 март по получени агентурни сведения, че в с. Влахи се укриват откъснали се бандити, бе про­ведена цялостна блокада и претърсване на селото, като бяха заловени о.з. полковник Стойне Цветков Бачийски, Илия Андреев Бояджиев, Йор­дан Г. Тодоров и Китан Михов Иванов.
Това вече ни позволи да отгатнем поименно състава на бандата, ята­ците й, създадените от нея организации по селата, групичките, на които са се разпръснали след акцията, посоката на тяхното движение и начина на укриване на отделните групички.
Установи се, че двамата неизвестни офицери, за които имахме све­дения, че са в бандата, са о.з. полковник Стойне Цветков Бачийски и о.з. подполковник Димитър Кузманов Цветков. Същите са включени в бан­дата на 8 март т.г., като са се свързали със същата посредством нарочен канал до София.
Установихме, че бандата е имала следното движение: на 7 март т.г. същата е брояла 14 човека, които са били добре въоръжени с пушки, пистолети и бомби. С наближаване на пролетта и затопляне на времето е започнала агитация със своите ятаци и приятели за минаване в неле­галност а същевременно бандите са предприели усилено претърсване на няколко къщи по селата за снабдяване с оръжие. Започват да създават по селата организации по типа на ВМРО – Иван Михайлов с ръководители войводи и секретари, които организации имали за задача да проверят си­гурността на всички свои хора, да следят поведението на комунистите и други отечественофронтовци и донасят за тях, за да бъдат наказани, да събират помощи и пари в натура, а също така да събират сведения за движението на милицията при блокада, засади и пр., като своевременно уведомяват бандитите чрез специални куриери. Тези организации са би­ли основната база за бандитите. Такива организации установихме, че са създадени в селата Влахи, Сенокос, а вероятно и на много други места, нещо, което сега се потвърждава от следствието. В едно писмо, залове­но впоследствие във водача на бандата Герасим Тодоров, става дума за създадени такива организации в почти всички селища на района. В про­цеса на предварителното следствие установихме, че при блокада или други сериозни действия на милицията всички ятаци и привърженици на бандата е трябвало да минат в нелегалност, като тия, които не сторят то­
ва, щели да се считат за предатели. При особена опасност бандата тряб­вало да се разпръсне на малки групи и улесни укриването си, за което местността е действително подходяща. Тактиката на укриването им е би­ла да се прехвърлят от едно място на друго, все в района, без да се ук­риват в планината, като се използват за прикритие главно плевните, ко­шарите и много разпокъсаните къщи в местността.
От 7 до 14 март бандата се е увеличила още с 13 човека, главно тех­ни бивши ятаци, като към нея са се присъединили и двама офицери от София. Така увеличена, бандата се оказала с недостатъчно оръжие. Тя наброявала вече 27 човека с 15-16 пушки, 10 пистолета, 8 бомби и 3 би­нокъла. По тия причини на 13 март вечерта, в навечерието на нашата ак­ция, те се разделят на две групи. Едната група от 11 бандити под водаче­ството на Кирил Бенгюзов получава задача да отиде в с. Горна Градешница, да блокира селото и направи претърсване за оръжие, а другата по­ловина от бандата – група от 16 човека, е слязла в махала Дребако, за да организира Заговезни. Тази именно втора група попада на първата наша засада и тя успява да се оттегли и разпръсне. След като получихме всич­ки тези сведения, на 22 март извършихме едновременно блокада и претърсване на всички села и кошари. Обърна се особено внимание на засадите и поставяне на секретни постове, като се поставиха под наблю­дение пътищата за селата и крайните къщи, откъдето бандитите най-лес­но биха се снабдили с храна, понеже имахме сведения, че не разполагат с никакви запаси от храна. По същото време открихме трите им скрива­лища високо в планината. Едно голямо, побиращо около 50 души, в кое­то се намираха само съдове и дрехи, второто празно, а третото пълно с картофи. Бандитите не направиха никакъв опит да се укрият там. Основ­ният метод на нашата работа остана агентурният и привличането на на­селението на наша страна. За тази цел бе изградена агентурна мрежа за всички селища и махали и бяха свикани събрания по селата с помощта на партийните органи. На събранията се обеща, че ако някой бандит се предаде доброволно, животът му ще бъде гарантиран и че съдът ще пог­ледне на него снизходително. В почти всички села се създадоха инициа­тивни комитети начело с кметовете, свещениците, а даже и близките на бандитите, които комитети по своя инициатива започнаха претърсвания и предаване на бандитите, като ние им давахме сведения.
Особено добри резултати даде маршрутната агентура, която бе из­ползвана най-широко. Изпращахме маршрутници от едно място на дру­го за проучване, събиране сведения и влизане във връзка с ятаците и бандитите.
В нощните засади бяха привлечени и местни хора на властта, които същевременно бяха използвани и за водачи.
Редом с агентурната работа и привличането на населението да участва в издирването и ликвидирането на бандитите непрекъснато и последователно вземахме следните мерки:
Блокираха се целият район или отделни местности, според случая.
Устройваха се непрекъснато засади по всички места, дето имаше вероятност да преминат или се появяват бандити. През време на акция­та повече от 15 засади излязоха сполучливи.
Поддържане такъв режим за населението, който не даде възмож­ност на бандитите да се снабдяват с храна, и голяма част от тях се пре­дадоха доброволно от глад.
Непрекъснато уточнявахме местонахождението на разпокъсаните групи и отделните бандити и бързо придвижвахме, главно нощем, наши­те части.
Постоянно прегрупирахме нашите сили в зависимост от това къде се явяваха повече от укриващите се бандити.
Общи претърсвания на местности се оказаха безрезултатни в смисъл, че бандитите не заловихме, обаче тия претърсвания внесоха па­ника в бандитите и същите не смееха да се покажат, за да търсят храна, а това не им позволи да излязат извън района и ги принуди да гладуват.
Същевременно обградихме агентурно района на акцията, а също та­ка и на по-далечни разстояния по вероятните пътища за изтегляне на бандитите поставихме засади, които останаха по местата си до края на акцията.
Осигурихме на милицонерите редовно и доволно снабдяване.
Всички тия мерки в края дадоха резултати. В разстояние на 10-ина дни по-голяма част от бандитите бяха заловени, а други се предадоха доброволно. На 31 март беше открит и понеже оказа съпротива, бе убит водачът на бандата Герасим Тодоров. Това оказа значително въздействие върху населението и ятаците и агентите, които се окуражиха още пове­че и активизираха дейността си в наша помощ. В три-четири дни след то­ва бяха издирени и зал